TheSickMind - творчество

Subject: TheSickMind - творчество Tue Nov 10, 2009 1:22 pm

Добре дошъл сред хората...
Блясък, сто хиляди пъти по-силен от този на електрическа крушка, озари света. Ударната вълна помете милиони хора, техните домове и офиси, всичко
което притежаваха. Късметлиите просто бяха изпепелени, а тези, които преживяха първоначалния ужас, умряха бавно и мъчително от радиационно отравяне. Там, където се намираха най-великите човешки постижения, сега лежаха купища метал и бетон, които задръстваха останките от улици, покрити с човешки кости. Цялата човешка раса бе унищожена.

Но един мъж оцеля. Той стоеше самотен в малкия бункер. Премигващата лампа хвърляше бледа светлина върху него. Той тъкмо запали последната цигара от кутията, когато силен трус разлуля помещениете, а крушката падна на пода и се разби на хиляди малки парченца. За секунда лицето му бе осветено от клечката кибрит, която той огледа с пренебрежение и загаси с леко духване.
-Добре дошъл сред хората...

---

Пиромания

И пламъкът отново се разгаря,
старата рана никога не се затваря.
Огънят отново във вените ми тече,
тази вечер някой ще умре.

Миризмата на бензин във въздуха витае,
някой за пожар отново мечтае.
Фитила отново искам да запаля
и нищо вече няма да жаля.

Напалмът в дрехите ти попива,
звярът в мен никога не заспива.
И към барута открит огън поднасям аз,
ела да се взривиш с нас.

Атомната гъба кръговзора покрива,
страстта никога не изстива,
ала понякога нож в гърба ти забива.
И неверниците убива.

---

Тишина
Тишина

Ставам рано сутринта и се измивам. Обличам удобни дрехи. Взимам мешката си и
хвърлям в нея бутилка вода, приготвеният снощи сандвич и нож. Обувам кецовете си
и тръгвам към планината.
По това време все още няма никой по улиците. Вървя с бърза крачка и само за
половин час съм на другия край на града. Подминавам обръщалото на автобусите и
тръгвам по пътеката между къщите, оформили нещо като вилна зона. Ходя известно
време и стигам до шосето. Подминавам туристическия център, Шато Алпиа. Стигам до
долната станция на лифта, който все още не работи. Подминавам и него, след което
тръгвам по тясната камениста пътека, полу-прикривана от шубраците и водеща към
Халката.
Изведнъж нещо изшумолява отляво. Обръщам глава натам и виждам лисица. Ярката
оранжева козина изпъква сред кафявото и зеленото на гората. Лисицата ме
забелязва и бързо се шмугва в гъстия храсталак.
Продължавам по пътя се необезпокояван. Слушам пеенето на птичките, жуженето на
насекомите. В комбинация със свежия въздух, тези звуци така омайват, че човек
забравя къде се намира. По някое време осъзнавам, че съм седнал на един камък и
се наслаждавам на природата около мен.
Пийвам глътка вода, мятам мешката на гърба си и тръгвам отново по пътеката. Вече
започва да става стръмна и ходът ми се забавя. Подхлъзвам се на един гладък
камък, но успявам да се уловя навреме за растящоъо точно до пътеката дърво и да
не падна. След този малък инцидент продължавам спокойно.
Пътеката започва да се вие между скалите. Минавам през няколко запречили я
храста и излизам зад Хълката. Самата Халка представлява голям обръч, изправен
върху леко наклонена скала. Минавам покрай нея и пред мен се открива гледката на
целия град. Сядам на ръба на скалата, загледан в изгряващото слънце и се
вслусшвам в Тишината.

---

Character Maltreat
==============

1. Character Maltreat
04/09/2009

Curve the infant
into the desired shape
Teaching him to ignorance
is imporant so he doesnt run away

Character maltreat
Your future you're
trying to defeat

Smart ones must be exploited
untill they decay
Smart ones ones must be controlled
or they will not obey

Character maltreat
Your future you're
trying to defeat

Self-awared ones
are dangerous to slaves
Killing them is important
to keep the power for ourselves

2. The Bleeding Wound
04/09/2009

The bleeding wound
from the bullet of maltreat
An unstoppable need
for imposing
In a pool of blood
the imposer swims

Too many bullets
Too many wounds
For the blood not
to flow

A deadly horror
in human skin
Face the horror
you've created
you sadistic
and egoistic prick

Too many bullets
Too many wounds
For the blood not
to flow

3. Underestimated
07/09/09

High voltage and tons of data
running through my veins
Passing through the boundries
of the mortal's brain

I always meet ignorance
no matter where I go
"Criminal" they say
But I say NO

Explorer of the future
marked malicious criminal
by the iniquitous lord
of the thousand lies

---

Вълкът

Луната за пореден път изгря над Северните планини. Слабата и, мека светлина огря
малката борова горичка. Някъде се чу тихият глас на сова, но бързо замлъкна.
Снегът валеше и валеше безспирно. Бели парцали се сипеха от тъмното небе, осеяно с
хиляди малки светещи точици и бавно покриваха твърдата земя. Зелените иглички на
борчетата се покриваха със стотици миниатюрни снежинки.
Самотен вълк бродеше в тъмнината. Предната му лява му лапа го болеше и той куцаше,
а студът само влошаваше нещата. Вече едва ходеше. Въпреки това с последни усилия
се изкатери по малкия хълм и седна срещу луната. Тъжният му вой проряза тъмнината
като слънчев лъч и стресна всяка малка животинка в гората, която се беше сгушила в
хралупата си, далеч от студа и снега и спеше.
Вълкът бавно слезе от покрития със сняг хълм и се дотътри до горичката. Легна под
първото борче. Бореше се да остане, но знаеше, че вече не принадлежи на това
място. Козината му, избеляла и проскубана, нямаше нищо общо с тази, която бе имал
на младини. Всяка крачка, всеки вой му костваше неимоверни усилия. Твърде много
зими бе преживял.
На сутринта вълкът все още лежеше неподвижно в снега. Но вече не се бореше. Твърдо
дълго се бе застоял тук, но най-накрая бе отпътувал.
Бе поел по Пътя.

---

И отново мракът пада...
И отново мракът пада,
покрива ме с воал от тишина,
умът ми иска да избяга
от границите на света.

И намирам в хаоса ред,
въздигам се към нови висоти,
прозирам истината в тъмнината,
виждам света с други очи.

Ала идва светлината,
отнема тя красотата,
магията я няма,
изчезна с тъмнината.

---

Fallout 3 Fan Fiction
Глава 1: Увод

Току-що бях приключил обучението си като войник на Enclave и вече бях облякъл личния си Power Armor - голяма метална, черна броня. Малко ограничаваше движенията, но пък благодарение на хидравликата ставах в пъти по-силен. Освен това до известна степен предпазваше и от радиация. Дори да се пребориш с всичко друго в Пустошта, вероятно радиацията ще те убие.
Каква радиация ли? Онази от Великата Война, провела се преди 200 години и продължила два часа. Но през тези два часа светът потънал в мрака на ядрения холокост...
Въздъхнах и сложих на главата си каската - последно творение на инжинерите ни. Голяма, черна, покриваща цялата глава, осигуряваща добра защита и, разбира се, също предпазваща от радиация. Натиснах я, за да съм сигурен, че е добре закрепена и отворих шкафчето си. Извадих оттам любимата си лазерна пушка - модел AER9, захранвана с микро-запалителни клетки. За всеки случай взех и верния си AEP7 лазерен пистолет (получих го, когато станах на 12 и започнах интензивните тренировки), който пък работеше с енергийни клетки. Вече се бях облякъл, бях се екипирал, оставаше само да получа мисията си...

Глава 2: Мисията
Излязох от стаята си - помещение 2x2 метра, чиято мебелировка се състоеше от старо легло, шкафче за оръжията и личните ми вещи, както и нещо като закачалка за Power Armor-а. Не беше много, но поне имах самостоятелна стая (заслужена с много тренировки), за разлика от други войници, които трябваше да спят в общи стаи.
Коридорът, в който се озовах беше доста нисък, тесен, мрачен и мръсен. С тежката си броня едва-едва минах през него, но най-накрая успях да се добера до залата, където трябваше да получа мисията. Почуках на вратата.
-Влез! - каза груб глас, принадлежащ на полковник Оутъм. Той беше дясната ръка на президента Итън, нашият лидер.
Бавно отворих вратата, влязох в помещението (което беше в по-добро състояние от мръсния тунел, през който минах) и застанах мирно пред бюрото на полковника.
-Редник Крол?
-Тъй вярно, полковник! - машинно отвърнах аз.
-Свободно, редник. Надявам се знаеш защо си тук. Доказал си се като един от най-добрите войници на Enclave, без истински боен опит. Смятам, че е време да го придобиеш. Ти ще водиш отряд войници, като задачата ви ще бъде да прочистите южните тунели на метрото от онези безмозъчни зомбите, ghoul-овете. Остави оръжията си обратно в шкафчето си, за тази задача ще получиш специално въоръжение. Можеш да запазиш енергийните клетки от лазерния пистолет, ще ти трябват. Инструктирал съм дежурния в оръжейната да те снабди с нещо по-мощно. След като вземеш оръжията, отиди на площадка E-37a, където ще те чака Верибърд*, заедно с останалите от групата ти. Въпроси?
-Не, сър!
-Добре. Свободно!
Излязох през врата и отново тръгнах през тесния тунел. Подминах три от разклоненията към жилищните сектори, както и това към столовата. След това дълго вървях по прав коридор, който завършваше с огромна стая, в която държахме оръжията и боеприпсаите. Естествено, оръжейната беше защитена - за да влезеш, трябваше да минеш през дебела стоманена врата, която се отключваше от терминал, защитен с парола. А над вратата имаше оръдейна кула, която се задействаше при опит чрез сила да се проникне в оръжейната.
Активирах терминала, въведох паролата си и избрах "Отвори вратата на оръжейната". Чу се тихо скърцане, след което врата се отвори. Влязох и с изненада видях Майк - най-добрият ми приятел сред другите войници, доколкото човек можеше да се сприятели в тази среда.
-Майкъл, какво правиш тук?
-О, Марк, най-накрая дойде.
-Полковникът каза, че за тази мисия ще съм въоръжен с нещо по-специално.
-Не те е излъгал. - С тези думи Майкъл откючи една от металните кутии, лежащи на пода и извади от нея плазмена пушка в перфектно състояние, след което и плазмен пистолет, както и десетина енергийни клетки. -Казах ти.
-Уау, мечтая си за такова оборудване, откакто видях един от ветераните да стреля с плазмената пушка на стрелбището. А, замалко да забравя, ето ти лазерните ми оръжия, само не забравяй после да ми ги върнеш. Не мисля, че ще ми трябват четири пушкала.
-Защо не набиеш зомбитата с юмруци, а?
И двамта се разсмяхме, след което взех "оборудването" и казах на Майк:
-Май се заговорихме много, момчетата ще ме чакат.
След това тръгнах към площадката на Вертибърда*, където ме очакваха девет човека, плюс пилота на хеликоптера, който каза на мен и отряда ми:
-Работата е проста - аз ви домъквам до тунелите Уорингтън, вие слизате долу и избивате зомбитата, след което се качвате обратно на машината и се връщаме тук. Качвайте се!
________________________________________________________________________________
*Нещо като хеликоптер

Глава 3: Полетът
Аз и отрядът ми се качихме на Вертибърда. Перките на турбинните двигатели започнаха да се въртят, все по-бързо и по-бързо, под тях започна да се вдига прах. Скоро хеликоптерът се издигна над земята и се понесе на югоизток, към тунелите Уорингтън.
След ядрения апокалипсис, тунелите на метрото бяха едни от малкото оцелели неща (заедно със сградата на Пентагона, която тези [цензура] от Братството на Стоманата имаха нахалството да използват като собствена база). Тези в центъра на DC (Вашингтон) са пълни с онези изроди, Супер Мутантите, а другите са пълни със ghoul-ове, а даже се носеха слухове, че в една метростанция живее група вампири, наричаща себе си "Семейството".
По едно време осъзнах, че съм се замислил и погледнах през прозореца на Вертибърда. Прелитахме над някакъв скалист район, типичен за Пустошта, неразличим от стоцици други квадратни мили подобен терен.
-Почти стигнахме! - изведнъж обяви пилотът.
-Момчета, пригответе се! - заповядах на отряда.
Всички започнаха да си нагласят броните и каските, да проверяват оръжията си (те също бяха въоръжени с плазмени оръжия... за пръв път онзи [цензура] Оутъм не се стискаше за екипировка. По време на тренировките винаги разполагахме с най-старите и ръждиви оръжия. Веднъж пистолет .32 калибър буквално ми гръмна в ръката...
-На място сме, слизайте! - изкрещя пилотът и отвори двете странични врати.
Отрядът се измъкна през тесните отвори и стъпи на земята. На всички ни беше първо излизане от Рейвън Рок, главната база на Enclave.
Проверих вградения в каската ми часовник - беше около 10 часа сутринта. Огледах наоколо и дадох сигнал на пилота, че може да се връща в базата. Събрах отряда в кръг и обсъдихме тактиката:
-Разделяме се на два отряда. - казах аз и след като никой не възрази, продължих - Джон, Робърт, Линкълн и Даниъл, вас ще ви води Сайръс. Останалите идват с мен. Моята група поема лявото разклонение, а тази на Сайръс - дясното. Въпроси?
-Не, сър! - отговори в хор отрядът.
-Добре тогава, да тръгваме!

Глава 4: Тунелите
Вертибърдът ни беше оставил на около 200 ярда от тунелите, така че трябваше да повървим малко. Когато приближихме Уорингтън, чухме някакво ръмжене и видяхме три хуманоидни фигури да тичат към нас. Приличаха на хора, даже някога са били, но радиацията ги бе превърлана в жалка пародия на човек - с окапала кожа, изтънели ръце и замъглено съзнание. Това бяха ghoul-овете, или поне дивите. "Нормалните" изглеждаха малко по-добре и можеха да мислят... което не ги прави по-малко вредни.
Три точни изстрела от плазмените пушки на отряда ми ги убиха. Продължихме нататък.
Вдясно беше входът към тунелите на метрото, а вляво имаше преобърнат влак, откъдето изскочи още едно зомби. Този път аз реагирах първи и отделих главата от тялото му с плазмения си пистолет.
-Добре момчета, извадете пушките, заредете ги и се разделете както се уговорихме!
След като двете групи бяха готови, влязохме един по един през тясната зелена врата, водеща към подземните тунели. Попаднахме в малка стаичка, в която имаше няколко метални шкафчета, които бяха пълни със инструменти, няколко сандъчета за тях (празни) и маса с терминал.
-Ще видя дали има ценна информация в терминала. Джон и Робърт, пазете вратите! - казах аз.
Активирах терминала, който, учудващо, все още работеше след всичките тези години, но беше заключен с парола. Отне ми едва два опита, докато я разбия. В Рейвън Рок не ни учеха само как да се бием...
Мониторът на терминала потъмня за момент, след което отново светна в типичния зелен цвят и изписа няколко реда информация на екрана:
"
Сервизен терминал - Станция "Уорингтън" - Вашингтонскo Metro
*Включи осветлението
*Провери системите
*Подай сигнал за авария
*Доклади
"
-Отряд, ще включа осветлението, за да виждаме...
Избрах опцията от терминала и през малкия прозорец на вратата към метрото, видях светлина.
-Добре, да тръгваме!
Влязохме в тунелите на метрото и тръгнахме по предварително зададения маршрут, запаметен в каските ни. Когато стигнахме до разклонението, където двете групи трябваше да се разделят, установихме, че лявата страна е запушена от мотриса и срутване.
-Е, поне ще приключим по-бързо! - казах аз и поведох отряда към дясното разклонение.
Повъряхме малко и Джон каза:
-Сър, мисля, че е прекалено спокойно. Досега не сме срещнали нито един ghoul...
-Не се притеснявай Джон, със сигурност ще има достатъчно ghoul-ове по-навътре. Включването на светлината сигурно ги е предупредило.
Продължавахме да вървим и дори на мен ми се стори подозрително, че досега не сме срещнали нито едно безмозъчно зомби. Къде по дяволите се криеха?
Размишленията ми внезапно бяха прекъснати от силен взрив на разстояние едва няколко ярда от мен.
-Мина! - изкрещях аз, но вече беше късно. Робърт я беше настъпил и дори Power Armor-ът му не бе успял да го спаси. Взехме бронята (всяка единица Power Armor беше ценна и не можехме да си позволим да изгубим тази) и изгорихме тялото, за да не се доберат ghoul-овете до него.
Разгледах останките от мината - беше самоделна, направена от кутия за обяд, някакъв чип и капачки от бутилки, явно сложени там като шрапнели. Какъв късмет, че отскочиха от броните ни.
Продължихме пътя си и стигнахме до остър завой, от който се чуваше ръмжене.
-Най-накрая ghoul-ове... - промърморих аз.
С отряда изскочихме иззад ъгъла и атакувахме зомбитата. Бяха поне десет, но бързо ги свалихме - добрата екипировка си казва думата. След като се разправихме със ghoul-овете, искахме да продължим, но тунелът за тях отново бе запушен от срутване и нямаше как да продължим. Но видяхме една врата в страни, вероятно водеща към друг тунел. Опитахме се да я отворим, но беше заключена. Този път решихме да не се издаваме (както направих с осветлението) и извикахме Линкълн (специалистът по ключалките) да я отвори. Отне му само няколко секунди ровичкане с отвертката и някаква фиба. Отворихме вратата, а там ти посрещна странно хилещ се ghoul. Преди да успеем да реагираме, той извади пушката си и стреля. Уцели ме главата. След няколко секунди изгубих съзнание, но преди това успях да видя как на помощ му се притичват още зомбита, някои въоръжени с пушки-помпи, други с ловни пушки или SMG-та...
_______________________________________________________________
Това е глава 4, надявам се да ви е харесала.
Ще се постарая да напиша пета възможно най-скоро =)

Глава 5: Променен

Най-накрая бях дошъл в съзнание, но не исках да отварям очи. Главата ме болеше ужасно, очите също.
Но все пак отворих очи и видях надвесен над мен ghoul. Инстиктивната ми реакция беше да се дръпна настрани и да извадя лазерната си пушка, но движението ми прични ужасна болка и спрях веднага.
-Охо, вече сме будни! - каза ghoul-ът - Стой мирно и няма да те боли.
-Какво правя тук? Кой си ти? И защо [цензура] съм вързан?
-Ти единствен оцеля от атаката на Enclave срещу нас и решихме да те разпитаме.
-Нищо няма да измъкнеш от мен, ghoul-ско [цензура]!
Проклетото зомби се разсмя и ми подаде едно огледало. Макар прашно и напукано, можех да се огледам в него.
-НЕ! Не може... - едва не припаднах.
-О, може и още как. Светещите ни приятели малко се поувлякоха. И ти мутира.
Още не можех да повярвам, че.... че... съм се превърнал в ghoul!
-[Цензура] всичко, не ми пука вече. Какво искаш от мен?
-Защо ни нападнахте? С какво ви пречехме?
-С какво ли? Та вие сте банда проклети зомбита, разбира се, че пречите! Как може Опустошената Столица (The Capital Wasteland) и изобщо светът да се възроди след Голямат Война, когато вие сте плъзнали навсякъде! - се развиках аз, но после се спрях. Знаех, че вече и аз съм част от тази "банда проклети зомбита". - Или поне преди смятах така. Сега вече съм един от вас... вече съм променен.
-Най-накрая се вразуми. Стой мирно, докато те развържа. - Ghoul-ът се приближи до масата, на коята лежах и освободи ремъците, които ме държаха.
-Как... как се казваш?
-Рой. Рой Филипс.
- Б...б.. благодаря, Рой. Аз съм Марк.
И така животът ми като ghoul започна

Глава 6: Кулата Тенпени
Сградата, в която живеех с останали ghoul-ове представляваше висок хотел отпреди войната. Отвън изглеждаше доста натруфено, даже прекалено. Както ми разказа Рой, такива са били и предишните жители - някакъв арогантен старец на име Алистър Тенпени, който събрал група наемници като охрана и започнал да предлага жилища вътре, разбира се, срещу солидно количество метални капачки - след войната доларите не струваха нищо.
Рой ми каза, че Тенпени бил много негативно настроен срещу ghoul-овете и не ги пускал вътре, въпреки, че разполагали с много капачки и били готови да ги похарчат. Един ден жена на име Анделина (какво име само...) намерила Рой и му казала, че ще му помогне да влезе в Кулата Тенпени (както била известна сградата), въпреки, че шефът на охраната - Густаво, и дал задача да го убие. Двамата организирали нападение срещу Тенпени и хората му. Влезли през помещението на генератора (което има връзка с тунелите Уорингтън, където живял Рой) и с помощта на дузина от "дивите" ghoul-ове избили обитателите, след което се установили за постоянно там. Така кулата станала вторият по големина ghoul-ски "град" след Подземното Царство (Underworld), който се намираше в останките от Историческия Музей. Където смятах да отида скоро. Но първо трябваше да поговоря с Рой.

Глава 7: Планът

От няколко дни ми се въртеше в главата една налудничева идея. Първоначално беше просто безумно хрумване, но по-късно се замислих над него. И си казах "Защо не, Марк? Защо не?". Реших, че трябва да поговоря за това с Рой.

Излязох от стаята си и започнах да го търся из кулата. Нямаше go на последния етаж - където бяха апартаментите ни. Слязох с асансьора (който учудващо работеше, дори след ядрена война и 200 години липса на поддръжка) до лобито и влязох в оръжейния магазин. Продавачът, ghoul на име Майкъл (който ужасяващо приличаше на Майкъл от Enclave...) човъркаше някаква ловна пушка.
-Майк, здравей! - казах аз.
-А, Марк. Малко съм зает в момента
-Съжалявам, че те прекъсвам, исках само да попитам виждал ли си Рой.
-Мисля, че е в мазето.
-Мерси.
Казах "чао" на Майкъл и тръгнах към мазето. Врата към него имаше в лобито, така че нямаше нужда да обикалям зад кулата. Отворих я и започнах да слизам по стълбите към тъмнината.
-Рой? - казах несигурно аз.
-Тук съм, долу. - отвърна той.
Продължих надолу и видях как Рой се опитва да поправи някакво радио.
-Какво правиш?
-Искам да поправя това радио.
-Но нали пригодихме това от каската на Power Armor-а ми към говорителите в кулата?
-Не говоря за приемник, а за предавател.
-Ъъъ... за какво ти е?
-Искам да имаме собствено радио.
-Рой, имам по-добра идея!
-И каква е тя?
-Можем по-късно да пуснем радиото, но първо чрез него трябва да се свържем с Three Dog.
-Водещият на GNR? За какво?
-Мисля, че трябва да отървем Опустошената Столица от тази напаст, Enclave. Въпреки, че бях един от тях, вече мисля по друг начин.
-Как [цензура] ще ни помогне Three Dog? Чул си го по радиото, той винаги е говорел срещу останките от правителството.
-Знаеш, че Братството на Стоманата пази студиото му и, че са му приятели. Те могат да ни помогнат.
-Луд ли си? Та те стрелят по нас, щом ни видят!
-Знам. Но е време да променим това.
Глава 8: Преговори
Както обикновено, си седях в студиото и пусках музика по радиото. Отвън пазеха два паладина от Братството на Стоманата. В сградата имаше още три - обичайната охрана, която Братството ми осигуряваше. Но скоро щеше да се случи нещо не толкова обичайно. Станах от стола, отидох до микрофона и си прочистих гърлото. Бях готов да съобщя на 'гражданите' на Опустошената Столица най-големите новини от доста време насам. Спрях музиакта и включих микрофона.
-Здравейте, здравейте, драги слушатели! Това съм аз, Three Dog и ми се налага да прекъсна обичайната програма за малко новини. Всъщност доста големи, хе-хе. Преди време един ghoul на име Марк ме потърси, за да се свърже с Братството на Стоманата чрез мен (знаете, че стрелят по такива като него веднага щом ги видят) с една на пръв поглед щура идея. Но след доста разговори се оказа, че не е чак толкова откачена. Гответе се, хора! Скоро при вас ще пристигнат патрули от Братството, които ще организират нещо като поход срещу... хм, да кажем едни други Power Armor 'скаути'. Пригответе оръжията си - ловна пушка, автомат, каквото и да е, дръжте го в готовност, защото Революцията започва!!!
Горях от нетърпение да разкажа още на всички тези хора, но още беше рано. Бунтът щеше да изисква много подготовка. Само Братството и (не повече от) 100-200 жители от Пустошта нямаха голям шанс срещу 'Power Armor скаутите' - Enclave. Трябваха ни много повече сили. Отцепниците, рейнджърите на Рейли, Регулаторите, дори Рейдърите и наемниците от Talon Company (колкото и невероятно да звучи) щяха да бъдат нужни. И Марк, като източник на идеята, щеше да поеме тази задача.
***
Вървях към един голям лагер на Talon Company, за да се опитам да водя някакви преговори с тези... наемници за обща борба срещу Enclave. Когато наближих лагера, един от тях ме видя.
-Ей, ти! - провикна се той и цялата група се обърна към мен. - Какъв си и какво искаш? - повечето наемници извадиха оръжията си.
-Спокойно господа, спокойно. Дошъл съм да говоря с вас по един въпрос, който може да ви заинтригува. - по лицата им се изписа несигурност, а аз продължих - но бих желал първо да говоря с командира.
Един от наемнците отиде то палатката и след малко излезе с един човек, който явно беше лидерът на наемниците.
-Марк, нали? - изпревари ме той. - Чухме за теб по Galaxy News Radio.
-Точно. Бих желал да обсъдим един въпрос, който може да се окаже много печеливш за вас и хората ви. Огромно количество Power Armor, енергийни оръжия и какво ли още не.
-Звучи интересно. Но какво точно искаш да кажеш?
-Бунт срещу Enclave.
-Срещу тази сган? Нямаме никакъв шанс! Те са в пъти повече от нас.
-Не толкова бързо. Знам, че надали ще ви хареса, но говоря за съюз с Братството на Стоманата, Отцепниците и още много хора.
-Братството? Нито аз, нито хората ми някога ще работим заедно с тях.
-А нима предпочиташ Enclave да се разрастне и да превземе Опустошената Столица? Talon Company ще е една от първите цели, заедно с Рейдърите.
След това поисках да поговоря насаме с командира в палатката му, за да му обясня какво точно имам предвид и как ще спечели от цялата работа. По подобен начин преговарях и с останалите групи, като (очевидно) разговорите с Рейдърите бяха най-трудни. Когато се опитах да приближа техен лагер, едва не ме застреляха, но някак успяхме да се разберем.
С Отцепнциите също не беше лесно. Добре, че Хенри Каздин (лидерът им) беше разбран човек и успя да убедите хората си да работят заедно с Братството. Регулаторите веднага се съгласиха, рейнджърите също. Оставаше още малко.

Глава 9: Затворена

Глава 9: Затворена
Бях приключил с "дипломацията". Братсвото на Стоманата, Отцепниците, рейнджърите на Рейли, Регулаторите, Рейдърите, наемници от Talon Company, събратята ми от Underworld - всички бяха готови за бунта. От Three Dog разбрах, че Братството е изпратило групи до по-големите селища за да търси допълнително помощ. Rivet City с радост отдели голяма част от охраната си, за да помогне. Много от жителите на Мегатон също бяха готови за бой. Търговците от Кантърбери Комънс (Canterbury Commons) ни помогнаха с екипировка - пушки, муниции, stimpack-ове, кожени и метални брони. За лидерите на армията (бяхме над 4000 души) Рой беше запазил Power Armor-ите от отряда ми, но му бях помогнал да ги пребоядиса, за да не ни объркат с войници на Enclave.
И така, аз, Рой, командирът на Talon Company, Рейли, Сонора Круз (лидерката на Регулаторите), един ghoul от Underworld (който бе избран за водач на техните сили) облякохме пребоядисания Power Armor. Сложихме пистолети на коланите си, нарамихме плазмените пушки, взехме кой колкото амуниции може да носи и тръгнахме да обсъдим последните подробности с Оуин Лайънс - лидерът на Братството.
-Имам лоши новини. - ни посрещна той с угрижено лице - Разбрах, че докато Анделина изпълнявала мисия, която ние и възложихме е била отвлечена от Enclave. В момента се намира в Raven Rock и не знаем дали ще се измъкне от там жива.
***
Събудих се без екипировката си, хваната в някакво енергийно поле. Пред мен стоеше някакъв човек... полковник Оутъм.
-Най-накрая се събуди, а? - каза той. Гласът му бе толкова противен, че исках да му размажа мутрата. - Е, нямам време за губене. Какъв е кода за активиране на Project Purity?
-Ааа.... 2-4-7! - излъгах аз. Нямах намерение да дам кода за активиране на пречиствателя на този себичен глупак. Сигурно щеше да продава пречистената вода или да я запази само за Enclave, вместо да я даде на хората от Пустошта... Баща ми умря, за да спаси проекта, няма да го предам. Никога!
Полковникът натисна копчето на някакъв интерком и каза:
-Кодът е 2-4-7. Действайте, бързо!
След около 2 минути се чу отговорът:
-Полковник, загубих още един човек заради радиацията в камерата. Кодът е грешен!
Оутъм се обърна към мен разярено:
-Ах, ти малка... - беше прекъснат от спокойния глас на "президента" Итън.
-Полковник?
-Да, г-н президент? - отвърна той със спокоен глас.
-Налага се да ви видя. Веднага.
-Но, г-н президент...
-Веднага, полковеник - гласът беше спокоен, въпреки което личеше, че няма да приеме никакви възражения.
-Да, г-н президент. - каза полковникът и излезе.
-А, най-накрая ще можем да поговорим на спокойствие. Приятно ми е, аз съм президентът Итън. Бихме могли да разговаряме по интеркома, но предпочитам да дойдеш да ме видиш лично. Притежанията ти са в шкафчето пред теб. - С тези думи президентът спря енергийното поле, а аз едва не паднах, понеже то ме крепеше изправена.
Отидох до шкафчето и извадих Power Armor-а си - като на Братството. Взех отвътре също и стимпаковете, двете гранати, плазмената пушка, пистолета и енергийните клетки. Отворих вратата и излязох. Озовах се в тесен, мрачен коридор, който се обливаше в мека, синя светлина. Изведнъж пред мен изникна офицер на Enclave.
-ТИ! - извика той. - Коя си? Какво правиш тук?
-Успокой се. - хланокръвно отвърнах аз. - Президентът Итън иска да се срещне с мен.
Явно бях успяла да го убедя, понеже ме остави да продължа. Но неприятностите тепърва започваха...

Глава 10: Бягство от Raven Rock
Започнах спокойно да се отдалечавам от офицера, но изведнъж гласът на полковник Оутъм се чу по озвучителната система:
-Внимание! До всички войници на Enclave - в базата има нарушител! В базата има нарушител!
Рязко се обърнах и прострелях офицера, преди да успее да реагира. Но той беше най-малката ми грижа. Вратата вдясно се отвори и от помещението излязоха петима Enclave Power Armor войници. Бронята им беше в пъти по-добра от моята. Бяха повече. Нямах никакъв шанс.
И точно тогава от една скрита странична врата излязоха четири Sentry Bot-а и разпарчетосаха войниците за секунди. Явно президентът Итън ми помагаше.
Продължих нататък, ескортиран от роботите. Започнах да се придвижвам към следващата врата, когато от нея изскочиха още войници. Този път бяха поне петнайсет. Започнахме ожесточена престрелка. Един от ботовете загина от точно насочена струя плазма от пушката на един от войниците. След това обаче една от Mark VI установките над главата му се включи и три краткотрайни залпа прекратиха съществуването на Power Armor [цензура].
С помощта на останалите Sentry Bot-ове се разправих и с тази група войници, след което влязох в друго помещение. Представляваше нещо като тясна кула. Започнах да се изкачвам по стълбите и след два "етажа" стигнах до голям компютърен терминал с множество копчета и прекъсвачи.
-А, най-накрая дойде! - се чу от терминала, а на малкия екран се показа нещо като графика на гласа.
-Вие ли сте... ъъъ... президентът Итън? - попитах учудена аз.
-Аз съм, разбира се. Но да не губим време в празни приказки. Ще ти обясня за какво си тук. Исках да говоря с теб.
-Да говориш с мен!?! Бих се с всички тези [цензура], за да говоря с някакъв [цензура] компютър?
-Успокой се. От теб искам да изпълниш една проста задача. В името на всички обитатели на Пустошта. Вземи тази стъкленица - под терминала се отвори нещо като чекмедже и от него се показа стъкленица със странно на цвят вещество. - и я включи в Пречиствателя. Това ще убие всички мутанти... за доброто на жителите на Пустошта.
Взех стъкленицата и казах на Итън:
-Няма да ти играя по свирката! Този, който трябва да умре си ти... ти и сбирщината ти егоистични идиоти!
-Може би... може би си пра.ав...... - терминалът започна да издава неразбираеми звуци, а базата Raven Rock - да се тресе. Трябваше да се махам.

A New God

Rising from the ashes,
restoring from the pain,
taken all the crushes,
but here I аm again.

A new god,
powerful and strong,
the new era lord,
that was hiding so long.

Channellizing the power,
of the weak and pour,
waiting for the final hour,
to build my sacred tower.

The hour has come,
the light is away,
you hear the battle drum,
the new master is one.

Ето превод (звучи ужасно на български)

Нов бог

Издигам се от пепелта,
възстановявам се от болката,
поел съм всичките удари,
но ето ме отново.

Нов бог,
могъщ и силен,
лордът на новата ера,
който се криеше толкова дълго.

Канализирам силата,
на бедните и слаби,
чакам финалния час,
за да построя свещената си кула.

Часът дойде,
светлината изчезна,
чуваш бойния барабан,
новият господар е един.

---

Вече съм различен...
Господар не си ми вече,
бог съм си сам,
останаха старите времена далече,
съдбата си сам ще решавам.

По стадото вече не се водя,
себе си ще почитам,
по утъпканите пътеки не ще ходя,
други правила ще зачитам.

Защото истината аз открих,
не се страхувам да я приема,
нови дрехи си съших,
по нов път ще поема.

---

Relieve
I want to fly.
To touch the sky.
I want to believe.
that there's a
way to relieve
the feeling of
guilt
caused by the
destruction I built.

Ето и превод:
Искам да полетя.
Да докосна небето.
Искам да вярвам,
че има облекчение
за чувството на вина,
причинено от
разрушението,
което построих

---

Кой ли ще го чете всичкото (хили се)

Subject: Re: TheSickMind - творчество Tue Nov 10, 2009 1:28 pm

Аз го прочетох всичкото

Лично на мен най-много ми хареса Вълкът <3

Posts : 77 Рубли : 10683 Join date : 2009-11-10

Абе бих могла да поспоря със някои от съвраненията които използваш, но има хляб в тебе!
И по-светло дай Smile

Че аман от "тъмни истории", прекалено много се навъдиха.

Subject: Re: TheSickMind - творчество Sat Dec 19, 2009 2:01 pm

http://www.4shared.com/file/176859087/a58dd54c/weird4.html

TheSickMind - творчество 455680

Subject: Re: TheSickMind - творчество Sun Dec 20, 2009 3:51 am

Аферим, аферим, машалла' ^^

Subject: Re: TheSickMind - творчество Tue Dec 22, 2009 1:35 pm

HamsterGod wrote:: Аферим, аферим, машалла' ^^

Български, моля...

Subject: Re: TheSickMind - творчество Fri Dec 25, 2009 2:20 am

Mørk gud
Глава 1 - Завръщане

[Mayhem - From The Dark Past]

Нощта беше ясна, но много студена. Мразовитият северен вятър пронизваше до кости. Самотен вълчи вой проряза тъмнината. За кратко облаците закриха Луната, а когато тя се показа отново,
по пътеката към замъка вървеше висок млад мъж.
Косата му беше дълга, права и руса, а очите му - черни като душата му. Беше загърнат в черно вълнено палто. На суровото му лице, покрито с многобройни белези, се четеше решимост
и целеустременост. Две хиляди години той бе прекарал като затворник на бога на Светлината, но бе успял да се измъкне от клетката и да се завърне в света на смърните. Където отново щеше да сее мрак и хаос, за да установи след това нов ред.
Един вълк бавно се промъкваше през гората към мъжа. Животното не бе познало господаря на замъка и смяташе да го нападне. Секунда преди да скочи на гърба на мъжа, завърналият се бог се обърна към нападателя си, а очите му светнаха в червено. Той протегна ръка към изгладнелия горски обитател и ноктите му се издължиха и заостриха. От всеки от тях излезе тънка струйка черен дим. Петте струйки се съединиха в една много по-дебела и започнаха бавно да пълзят към вълка, който не знаеше как да реагира. Изведнъж осъзна кой се е канел да нападна и понечи да побегне, но точно в този момент черният дим го настигна. Животното падна на земята и започна да се тресе. Черните нишки проникваха в душата му и бавно я убиваха. Ако вълкът бе умрял от глад или бе посочен с меч, душата му щеше да оцелее и да се прероди, но не стояха нещата по този начин с тъмната магия на мъжа. Когато най-накрая умъртви врага си, господарят му се приближи до трупа и погали с учудваща нежност главата му.
-Жалко... - промълви той. - Зико, един от Глутницата. Е, и без това тук няма място за предатели.
След това мъжът заби нокти в тялото на вълка, за да извади оттам сърцето му. Беше почерняло и увяхнало от магията. Господарят на замъка го захвърли настрана и продължи с импровизираната аутопсия, изваждайки един по един органите на слугата си и нареждайки ги около него. С кръвта на звяра, мъжът очерта пентаграма около трупа. След това просто стисна юмрюк, а тялото избухна в пламъци. Мъжът се наслаждаваше на гледката няколко минути, докато не останаха само кости и пепел. Въздъхна и продължи.
Един час по-късно той най-накрая стигна пред портата на замъка. Би могъл директно да стигне дотук с магия, но искаше да разгледа владенията си, да си спомни старите времена. Отново въздъхна и огледа катинара, който не му позволяваше направо да влезе вътре. Всеки обикновен човек би си помислил, че това е най-обикновен катинар, но не беше. В него се таеше защитно заклинание, коеото не би трябвало
да допуска никой да влезе в двора на крепостта, но магьосникът просто докосна предмета и той се превърна в купчина метален прах. Мъжът си позволи малка усмивка и продължи по пътя си. Прекоси огромния двор на замъка и стигна до голямата входна врата. Изненадвайки го, тя се отвори отвътре, а на прага стоеше малък червен имп.
-Очаквах ви, господарю Белиал!
Зловещият смях на демона в човешки вид стресна дори дребния му слуга. Белиал най-накря се беше завърнал!

» TheSickMind